Автентичните български сватбени обичаи


Обредният реквизит на българската народна сватба не е твърде голям — сватбено знаме, сватбено дръвце, сватбено покривало, обредни хлябове. Централно място заема сватбеното знаме, означавано още като оруглица, пряпор, стяг или байрак. За Средните Родопи е характерен т. нар. кожел, къжел (преходен вариант между сватбено знаме и сватбено дръвце) (Генчев, 1985, 178).
Сватбеното дръвце е познато под названията кумово дръвце, бахча, бор, ела, каниска, трън, яблоница и пр. Сватбеното покривало е означавано още прекривка, було и по традиция е червено и плътно, стигащо до под коленете.
Важно място заемат и обредните хлябове със своята богата символика. Главните обредни хлябове са: меденик, кумов кравай, старойков леп, ляп за младоженците и др.
Калесването, поканата за сватбата, обикновено се извършва в предсватбения цикъл. За сватбата калесват и двете страни поотделно. Калесниците са обикновено момци и носят китка, вързана с червен конец, и бъклица с червено вино. Формулата за покана съдържа поздрав от родителите на младоженците и заръката поканените да дойдат на сватбата.

 

Същинската сватба обхваща засевките, меленето на булгур, прощалните вечери на момъка и девойката, подготовката на сватбеното знаме и сватбеното дръвце, на сватбените венци, плетенето на невястата и бръсненето на момъка и обичаите и обредите, извършвани в деня на сватбата. Този цикъл от обичаи и обреди има повече обществен характер и служи за общественото утвърждаване, признаване на брака.
За начало на същинската сватба се приемат засевките, обредното приготвяне на хлябовете. Освен това название за този обичай се срещат още и означенията квас, месене на квас, замески, замесване на ляп, чукане (мелене) на булгур. Засевки и погача, означавана меденик, се правят и в момината, и в момковата къща. Пресяването на брашното става през нечетен брой сита в нечетен брой нощви (3, 5, 7, 9). В Западна България в брашното за пресяване се поставят и пръстените на младоженците. Обредът се придружава от песен.
По време на засевките, докато се пече меденикът, освен песните се играят и хора. Опечената пита се намазва с мед, откъдето и названието и, разчупва се и всеки хапва от нея. От меденика на момъка се носи едно парче на момата. Меленето на булгур има същите функции като засевките и на места е част от тях. Този обичай е познат още като чукане на булгур, кешкек, грованки (в Добруджа, отчасти в Мизия и Тракия). И тук се изпълняват песни, в които се припяват както годениците, така и други моми и ергени, които се любят.

Друг важен момент от сватбата е приготвянето на сватбено знаме, наричано още стяг, пряпор, препорец, ферутлица или оруглица, от бяла или червена кърпа, прикрепена на обикновен прът, който на върха си има цвете (червена или позлатена ябълка или кромид лук).
В Родопско, Северна и Западна България се приготвя и сватбено дръвце, наричано още кумово дърво, ела, ръченик, бор, бахча, каниска, кужел или яболшница. То е клонче от ела, бор или някое плодно дърво, окичено с цветни прежди или панделки и хартийки, живи цветя и ябълки.

Сватбеното дръвце се прави в дома на невястата и после се предава на кума. То придружава сватбената церемония и се разваля чак след свождането на младоженците.
В деня преди сватбата става сплитането на девойката и бръсненето на момъка — два акта, които регистрират последните мигове на моминството и ергенството. Обредите са съпроводени с много песни, отразяващи тъгата по волния момински или ергенски живот, тревогата пред неизвестността в бъдещия съпружески живот:
Плачи, плачи, младо моме,
няма вече туй моминство,
туй моминство, туй сербество. . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Кого слушаш, моме ле, че се жениш,
майка си ли, баща си ли
или него Ивана лъжовника,
дет те лъже вейка вечер
по трошейки, по седенки?. . .
Находи ли се, булко ле, наноси ли се,
на твойта хубост и младост,
на твойта герджик премяна?
Досега беше при майка,
бяла бе като кадъна,
червена като ябълка,
оттук нататък, булко ле,
при втора майка мащеха. . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Барем се ерген, мамо, находих,
на хубави моми, мамо, налюбих,
и русокоси ямболки,
и чернооки сливенки,
и белолики добруджанки,
и тънконоги тракийки.
Моминство, мамо, везирство,
ергенлък, мамо, пашалък. . .
Забулването на невястата също е придружено от песни, в които се говори за раздялата с близки, с бащини дворове и цветната градинка. Настъпва «жива раздяла», която народният певец представя като «изскубване на дърво от корен», като «оронване на житото от сламата», като «отделяне на ясното слънце от синьото небе» (Колев, 1973, 387—397).
Загубата за моминия дом е толкова голяма, че народният певец я сравнява със «слана», която го е попарила, докато в момковия двор «две слънца изгряват»:
В момините дворове
тъмна мъгла припадна,
момините роднини,
къде ходят и плачат,
в момковите дворове
ясно е слънце огреяло,
момкови роднини,
къде ходят и пеят. . .
Пристигайки за невястата, сватбарите намират вратата затворена и трябва да платят откуп. Същото се повтаря и когато младоженецът трябва да влезе при невястата — тук се плаща откуп на дружките й.
Прибулената невяста се прощава с родителите и близките си поред, като им целува ръка. Всичко това става под звуците на известната в цяла България мелодия и песен:
Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава:
— Прощавай, мила майчице,
и ти рождени бащице!
Прощавай, брате, сестрице. . .
По излизащите младоженци се хвърля жито, просо, орехи, сушени плодове, а в по-ново време и бонбони, «за плодовитост, богат и сладък живот». На много места младоженецът пуска в пазвата на «баба си» златна монета, с което се плаща майчиното мляко при отхранването на невястата му.
След венчаването сватбеното шествие се насочва към къщата на младоженеца, където сватбарите са вече очаквани от свекъра и свекървата, които по традиция не ходят за булката. Свекърът смъква булката от колата, а свекървата я посреща с два хляба под мишница, съдинка с мед, а някъде и с масло и ябълки, които младата булка трябва да поеме и да внесе вкъщи, за да влезе с «берекет». Невястата влиза вкъщи по бяло платно или друга тъкан. Тя се покланя на прага и на огнището, където се вярва, че се крие духът на стопанина на къщата. После поглежда през комина, за да й са чернооки децата. Дават й да държи в ръцете си малко дете, обикновено момче, което трябва да разплаче, за да си роди и тя момче.
Брачното свождане ставало обикновено през нощта след венчавката в специално приготвената за целта стая. Някъде се играят обредни танци, придружени със съответните песни (Дилмано, Дилберо, кажи ми как се сади пиперо. . .) Младоженецът с изстрел от пищов или пушка съобщава края на свождането. Брачната риза се поставя в сито и този, който иска да се убеди в честността на булката, пуска пари в ситото и чак тогава може да провери лично ризата. Приготвя се блага ракия, от която се носи и на момините родители, като им се поднася с песента:
Блазя на момина мама,
добро е чедо хранила:
мама си не засрамила,
татка си не зачернила. . .
Ако невястата излезе нечестна, веселбата се прекъсва, защото се вярва, че в къщата ще настъпи нещастие — неплодородие по нивите, липса на приплод по добитъка, смърт на някого и т. н. Ако младоженецът все пак иска да задържи булката, то той прикрива нейната нечестност, но иска допълнителна зестра от баща й.
Ако младоженецът не може да изпълни съпружеските си задължения, се вярва, че любимата му го е вързала, и започват да правят «развързващи магии» — отключват всички катинари, развързват всички възли, смъкват колелетата от колата и т. н.
От следсватбените обичаи и обреди по-важни са разбулването на булката, воденето й за вода, т. нар. повратки, одвратки.
Разбулването се извършва от кумата или девера. В Западна България снемането на булото е съчетано със забраждането на младата булка, което вече я отличава от момите и я причислява към групата на женените жени.
Воденето на чешмата става на другия ден след свождането на младите. На чешмата или кладенеца тя няколко пъти пълни котлите, в които деверът или някой друг хвърля боклуци. Пак тук чрез ритане на менците се гадае за бъдещото дете — ако котелът се обърне с дъното нагоре, ще е момче.
Докъм края на първото десетилетие на XX в. невястата е говеела (мълчала) в присъствието на свекър и свекърва, на девер и зълва, на кумовете. Говеенето е продължавало седмици и месеци, докато се проведе обредът прощаване, прошка, придружен със съответното угощение.
Сватбените обичаи, разгледани цялостно, представляват същинска драматична игра, наситена с музика (инструментална и вокална) и танци. Драматичен момент е напускането от невястата на родния й дом. Сватбената драма кулминира в момента на брачното свождане, след което се отприщва във фриволно-весела форма или заглъхва в трагедия и за двата дома.
Сватбените обреди отразяват една първобитна идеология, проявена в многото символични постъпки, които имат най-често апотропейно (отблъскващо) значение — червено було, поставяне на лук и други билки на сватбеното знаме, вдигането на шум, минаването по друг път и т. н. Значително място в сватбената обредност заемат действията с оплодително значение — пръскане на семена, ръсене с вода, разплакване на малко дете от невястата. Християнскорелигиозните обреди са много слабо застъпени.
Единна в основното си ядро, българската народна сватба в своето продължително историческо и етническо развитие е достигнала до нас с голямото си етнографско регионално разнообразие. Тази богата вариантност разкрива богатата душевност на българина и чувството му за красота (Тодоров, 1984, 15).
Източник: „Българска етнография“ Николай Колев